Здравейте,

Аз съм Веселин Желев и ви представям “Европа отблизо” - рубриката ни, в която всеки понеделник ви предлагаме анализ на събитията, явленията и процесите в Европейския съюз и значението им за България.

В новата Стратегия за национална сигурност на Съединените щати, която президентът Доналд Тръмп обяви на 5 декември т.г., някои видяха поредна проява на американския изолационизъм. Дали това наистина е така и как то засяга Европа и България, ще се опитам да отговоря днес.

Що е изолационизъм и има ли той почва в днешния свят?

Американският изолационизъм е една от най-устойчивите и противоречиви традиции във външната политика на Съединените щати, а корените му се връщат още към самото раждане на републиката. В прощалната си реч през 1796 г. Джордж Вашингтон предупреждава младата държава да избягва „постоянни съюзи“ и да се пази от прекомерна „привързаност към чужди нации“. Този призив не е абстрактен философски жест, а реакция на конкретни обстоятелства: Европа е разкъсвана от войните, породени от Френската революция, американската политическа система е в ранна и нестабилна фаза, а партийните борби между федералисти и демократични републиканци (да не се бъркат с днешните партии в САЩ - б.а.) се изострят от симпатии към Великобритания или Франция. Вашингтон се страхува, че външни сили могат да използват вътрешните разделения, а САЩ, все още слаби и уязвими, да бъдат въвлечени в конфликти, които не могат да понесат.

Няколко десетилетия по-късно, през 1823 г., президентът Джеймс Монро формулира доктрина, която на практика превръща предупреждението на Вашингтон в официална политика. Доктрината "Монро" възниква в момент, когато европейските сили обмислят да възстановят колониалното си влияние в Латинска Америка след разпадането на Испанската империя, а Русия разширява присъствието си по тихоокеанското крайбрежие. САЩ виждат в това заплаха за собствената си сигурност и за възможността да утвърдят влияние в Западното полукълбо. Доктрината заявява, че Европа няма място в делата на Новия свят, а САЩ няма да се намесват в европейските конфликти – принцип, който съчетава самосъхранение, геополитически интерес и идеологическа претенция за нов тип международен ред.

Въпреки символичната си тежест доктрината не се прилага последователно в първите десетилетия. САЩ все още нямат силата да я наложат. Едва след Гражданската война и особено към края на XIX век страната започва да я използва активно, превръщайки я в инструмент за регионално господство. Парадоксално, именно тогава започват и първите големи отклонения от първоначалния ѝ дух. Мексиканската война (1846–1848 г.), Испано-американската война (1898 г.) и Филипинско-американската война (1899–1902 г.) показват, че доктрината може да служи не само за защита от европейско влияние, но и за оправдаване на американска експанзия. В този период САЩ завземат територии, установяват протекторати и започват да се държат като колониална сила – развитие, което противоречи на първоначалната идея за ненамеса.

Ключов момент в тази трансформация е т.нар. Королариум на Теодор Рузвелт от 1904 г. Това е допълнение към доктрината "Монро", което на практика ѝ придава нов смисъл. Докато оригиналната доктрина забранява на европейските сили да се намесват в Западното полукълбо, королариумът заявява, че САЩ имат право да се намесват сами, когато преценят, че държави в региона не управляват „отговорно“ или застрашават стабилността. Така Вашингтон си присвоява ролята на регионален „полицай“, който може да извършва интервенции, да сменя режими и да налага финансов контрол. Това е класически пример за превръщане на защитна доктрина в инструмент за хегемония.

През XX век цикълът на приближаване и отдалечаване от изолационизма става още по-видим. Между двете световни войни САЩ се връщат към политика на неутралитет, мотивирана от обществено недоволство от Първата световна война и икономическите трудности на Голямата депресия. След 1945 г. обаче страната окончателно изоставя класическия изолационизъм и се превръща в глобален лидер чрез НАТО, ООН и серия от международни ангажименти. Въпреки това периодични вълни на изолационистки настроения се появяват след войните във Виетнам и Ирак и в съвременните дебати за ролята на САЩ в Украйна и Близкия изток. Историческата закономерност е ясна: републиканските администрации от началото на XX век и неоконсервативните правителства често са интервенционистки, докато междувоенните президенти, част от модерните демократи и съвременните популистки лидери проявяват склонност към ограничаване на външните ангажименти.

Доктрината "Монро" и изолационизмът като цяло имат многобройни критици. В САЩ антиимпериалистическите движения от края на XIX век осъждат използването на доктрината като оправдание за завоевателни войни. Прогресивни политици предупреждават, че намесите в Латинска Америка подкопават демократичните ценности, които САЩ претендират да защитават. Либертарианците настояват, че интервенционизмът е скъп, неефективен и вреден за националния интерес. В международен план Латинска Америка често възприема доктрината като инструмент за американска хегемония, а по време на Студената война СССР я критикува като прикритие за намеса срещу леви режими. Европейските сили от XIX век също я приемат като ограничение на собствените им амбиции.

Днес изолационизмът в САЩ не е официална доктрина, а политическа тенденция, която се засилва или отслабва според глобалната среда, вътрешните настроения и идеологията на управляващите. Но предупреждението на Вашингтон и принципите на Монро продължават да влияят на американския дебат повече от два века по-късно – доказателство, че въпросът за ролята на САЩ в света остава нерешен и дълбоко разделящ.

В следната таблица се опитвам да проследя хронологически проявите на американския изолационизъм: 

Изолационизмът е рожба на края на XVIII и началото на XIX век – време, в което океаните са били "стени", а държавите са можели да си позволят да живеят в самодостатъчни светове. В XXI век обаче подобна доктрина изглежда все по-несъвместима с реалността на глобализацията. Както отбелязва дипломатът и изследовател Диего Гомес Пикеринг, взаимозависимостта е новата нормалност, а изолационизмът е илюзия, която се разпада при първия глобален шок. Международните отношения вече не са система от отделни острови, а мрежа, в която автархията е практически невъзможна. Дори американският хегемонизъм – доминиращият модел след 1945 г. – е под натиск. Както пише Стивън Уъртхайм от Колумбийския университет, САЩ не могат да поддържат глобална доминация безкрайно, нито да се върнат към изолационизъм, без да рискуват собствената си сигурност. В свят, в който веригите за доставки, енергията, технологиите и финансовите пазари са преплетени, изолационизмът е не толкова стратегия, колкото носталгия. А хегемонията – не толкова избор, колкото бреме, което дори Америка вече не може да носи сама.

Какво значи това за Европа и България

Американският изолационизъм в новата Национална стратегия за сигурност на Доналд Тръмп не е връщане към класическото „да се държим далеч от света“, а по-скоро агресивно преоформяне на глобалното лидерство по модела „Америка на първо място – останалите да си плащат“. Това е нещо между отказ от либерално-глобалистката хегемония и амбицията за твърдо, но по-евтино (за Вашингтон) доминиране. Самата стратегия тръгва от твърдото разграничаване от досегашния „елитен“ консенсус след края на студената война. Авторите обвиняват предишните администрации, че са повярвали в „перманентно американско доминиране на целия свят“ и са обвързали САЩ с глобални институции и ангажименти, които „подкопават суверенитета“ и нямат ясна връзка с националния интерес. Формулировката е недвусмислена: „делата на други страни са наша грижа само ако тяхната дейност пряко заплашва нашите интереси“. Вместо широка, универсалистка визия, документът обещава стратегия, която „оценява, сортира и приоритизира“ и се съсредоточава единствено върху „защитата на основните национални интереси“ – не върху амбицията да управлява „целия световен ред“.

Това обаче не е класически изолационизъм в духа на 30‑те години. Стратегията не предлага „оттегляне в крепост Америка“, а преначертаване на ангажиментите по много по-тесни, транзакционни линии. В текста изрично се казва, че САЩ „запазват най-завидната позиция в света“ и че целта е да се „укрепят американската мощ и превъзходство и да направим страната си още по-велика, отколкото е била“. Това не е отказ от хегемония, а отказ от идеята за глобална доминация „без оглед на цената“, с твърдението, че старият модел е разрушавал именно базата на тази мощ – индустрията, средната класа, военната и икономическата устойчивост.

Ключът към „изолационистките елементи“ е принципът за „нагласа към неинтервенционизъм“. Авторите стъпват върху Декларацията за независимост, за да формулират висока бариера за намеса: те признават, че „строго придържане към неинтервенционизъм не е възможно“, но настояват тази предварителна нагласа да „установява висока летва за това какво представлява оправдана интервенция“. В същото време на друго място Тръмп е описан като „президентът на мира“, който чрез „нестандартна дипломация, военната мощ на Америка и икономическия натиск“ е прекратил осем конфликта за осем месеца. Документът прокламира политика на „преориентиране чрез мир“, при която президентът търси сделки „дори в региони и държави, периферни за нашите непосредствени основни интереси“. Тук личи вътрешното противоречие: стратегията обявява, че намесата трябва да е крайно изключение, но едновременно превръща активното посредничество и износ на „сделки за мир“ в централен инструмент на американската мощ. Това е по-скоро селективен, инструментален интервенционизъм, отколкото чист изолационизъм.

Документът е последователен в едно: в центъра остава ядро от ясно дефинирани цели – оцеляването и безопасността на „независима, суверенна република“, контрол над границите и миграцията, „най-мощната, най-смъртоносна и най-технологично напреднала армия“, „най-надеждното ядрено възпиране“, „най-силната икономика“, „най-устойчивата индустриална база“ и „енергийно господство“. „Целта на външната политика е защитата на основните национални интереси – това е единственият фокус на тази стратегия“, се казва още в началото. С това стратегията изглежда вътрешно логична: тя тръгва от националния интерес, стеснява го, подрежда приоритетите по региони (Западно полукълбо, Азия, Европа, Близък изток, Африка) и към всяка зона прилага една и съща матрица – икономически суверенитет, енергийна доминация, баланс на силите без „вечни войни“ и максимално прехвърляне на бремето върху съюзниците.

Селективността се проявява особено ясно, когато въпросът стане „от кои ангажименти се отказваме и на кого ги прехвърляме“. В няколко пасажа се казва буквално, че „дните, в които Съединените щати подпират световния ред като Атлас, са приключили“ и че съюзниците – „десетки богати, високоразвити държави“ – „трябва да поемат основната отговорност за своите региони“. Новият стандарт за НАТО е т.нар. „Хагско обещание“, което вдига целта за разходи за отбрана от 2% на 5% от БВП. Целта е изграждане на „мрежа за споделяне на тежестта“, в която Вашингтон е „свикващ и подпомагащ“, а не вечен платец от първа линия. Тези, които поемат повече отговорности в „своите области“ и синхронизират износа и технологичната си политика с американската, ще получават „по-благоприятно третиране“ в търговията, достъпа до технологии и оръжейните сделки.

От регионалните глави ясно личи, че Америка не се отказва от интереси никъде, но жестоко йерархизира терена. В Западното полукълбо се обявява своеобразен „тръмпов королариум“ към доктрината "Монро": „ще откажем на нечленуващи в Западното полукълбо съперници възможността да разполагат сили или други заплашителни способности, или да владеят ключови стратегически активи в нашето полукълбо“. Тоест Америка си запазва правото на твърда сфера на влияние в Латинска Америка и Карибите. В Азия целта е „да спечелим икономическото бъдеще и да предотвратим военна конфронтация“ чрез „ребалансиране“ на отношенията с Китай, укрепване на съюзите и поддържане на военен баланс около Тайван и Южнокитайско море, без ангажимент към „защитата на всеки срещу всичко“. В Близкия изток се заявява, че „дните, в които Близкият изток доминираше американската външна политика, са, за щастие, зад гърба ни“, но в същия раздел се подчертава, че САЩ винаги ще имат „основни интереси“ – контрол върху енергийните маршрути, сигурността на Израел, предотвратяване на терор и контрол над стратегическите проливи. В Африка се предлага преминаване „от модел, основан на помощ, към отношения, основани на търговия и инвестиции“ – тоест от морално-помощен към сурово геоикономически подход.

Големият въпрос за Европа е: изолационистки ли са намеренията спрямо континента и какво означава това на практика. Тонът към Европа е едновременно суров и патерналистичен. Стратегията описва континента като цивилизационно деградиращ – говори за „перспектива за цивилизационно заличаване“, „рухваща раждаемост“, „загуба на национални идентичности и самоувереност“ – и обвинява ЕС и други наднационални органи, че „подкопават политическата свобода и суверенитет“. В същото време Европа остава „стратегически и културно жизнено важна“ и авторите признават, че „ще ни е нужна силна Европа, за да се конкурираме успешно и да работим в съгласие за предотвратяване на доминация от страна на противник върху Европа“. Тоест Вашингтон не се оттегля от континента, но иска съвсем различна Европа: не „дълбока интеграция“, а „група от съгласувани, суверенни нации“, които „поемат основната отговорност за собствената си защита“.

Стратегическият фокус за Европа е формулиран в дух, който пренарежда приоритетите спрямо Студената война и пост‑1991 статуквото. Като цели се изброяват: „възстановяване на условията за стабилност в Европа и стратегическа стабилност с Русия“, „да дадем възможност на Европа да стъпи на краката си и да действа като съвкупност от съюзени суверенни държави“, „изграждане на здравите нации от Централна, Източна и Южна Европа“ чрез търговия, оръжие, политическо сътрудничество и обменни културни програми. САЩ обещават да подкрепят „истинската демокрация, свободата на словото и безапологетичните празнувания на националния характер и история“, а като положителен знак се посочва „нарастващото влияние на патриотичните европейски партии“. Това е явен сигнал, че Вашингтон се позиционира по-близо до евроскептичните, „суверенистки“ сили, отколкото до федералисткия център в Брюксел. Нещо повече, сегашната администрация не крие намеренията си да се меси в европейските дела в полза на суверенистите, както го направи в самото начало на мандата на Тръмп.

Тук се отваря големият блок въпроси за Русия, Украйна и източната периферия. По отношение на войната в Украйна стратегията е изненадващо лаконична, но ясно ориентирана към бърз край, а не към максималистки цели. Изрично се казва, че за САЩ е „основен интерес“ да се „договори възможно най-бързо прекратяване на бойните действия в Украйна“, за да се стабилизират европейските икономики, да се предотврати непреднамерена ескалация и да се възстанови „стратегическата стабилност с Русия“. Формулировката не говори за „победа на Украйна“ в смисъла, в който я разбират много в Киев, Варшава или балтийските столици, а за възможно най-бързо спиране на войната и рестартиране на някакъв баланс с Москва. В контекста на продължаващия руски реваншизъм, експанзионизъм и исторически ревизионизъм това означава, че Вашингтон официално се връща към логиката на „стабилност с Русия“, а не към логика на „сдържане чрез победа на фронта“.

Отношението към Русия като цяло се пренарежда от екзистенциален противник към опасен, но управляем силов фактор, с който трябва да се търси „стабилност на евразийския континент“. Стратегията отбелязва, че европейците възприемат Москва като „екзистенциална заплаха“, но подчертава, че европейските държави имат сериозно „твърдо“ превъзходство над Русия по всички показатели, с изключение на ядрените оръжия. Тоест, изводът между редовете е: Европа може и трябва сама да се справя с руската заплаха, а задачата на САЩ е да участва в договарянето на рамка за „стратегическа стабилност“ – вероятно не много далеч от линията, която Русия би била готова да приеме, стига да запази сериозни придобивки и влияние.

Това има цена, и тя е най-висока именно за източната периферия на ЕС и НАТО – бившия съветски блок, който днес формира фронтовата линия на европейската сигурност. Като приоритет се посочва „изграждане на здравите нации от Централна, Източна и Южна Европа“ – формулировка, която може да се чете и като разграничаване между „здрави“ и „болни“ държави в ЕС, като първите са по‑консервативни, национално ориентирани, по-склонни към добри отношения с Вашингтон и по-критични към брюкселския център. С други думи, САЩ вероятно ще задълбочат двустранните връзки със страни като Полша, която неотдавна избра консервативен и евроскептичен президент,  Унгария, която е схватка с Брюксел, Италия, в която идейно близката до Тръмп Джорджа Мелони управлява начело на стабилно мнозинство. Но Вашингтон вижда сътрудничеството с тези държави като изключително двустранно и освободено от рамката на ЕС. Тръмп го предпочита разединен и хлабав, не като израстващ глобален конкурент.  Следователно стратегията означава по-силна зависимост на европейските страни от американския политически цикъл и по-слаба от общите институции.

Четейки стратегията, трудно можем да кажем, че Европа – и особено най-уязвимата ѝ част – може на 100% да разчита, че САЩ ще приложат член 5 от Вашингтонския договор автоматично и безусловно, ако Русия посегне към периферна държава от ЕС и НАТО като балтийските републики или България. Стратегията повтаря лозунга „мир чрез сила“, обещава „най-мощната армия в света“ и поддържане на „баланс на силите“, но същевременно затвърждава „нагласа към неинтервенционизъм“ и поставя „много висока летва“ за това какво е оправдана намеса. В текста липсва класическото твърдо повторение, че „всяка педя земя от НАТО ще бъде защитена“. Вместо това има силен акцент върху споделяне на тежестта и върху това европейците „да поемат основната отговорност за своя регион“. При една криза в Балтика или Черноморието това отваря пространство за изкушението Вашингтон да търси „договаряне на стабилност“ с Кремъл, вместо незабавна, мащабна военна намеса, както гласят максималистките интерпретации на член 5. Формално договорът остава, но политическата воля се формулира много по-условно.

За България рисковете са в няколко слоя. Първо, Черноморският регион не е сред „абсолютните приоритети“ в стратегията, както са Западното полукълбо и Индо‑Тихоокеанският регион. Това означава, че всяко сериозно напрежение с Русия тук ще бъде претеглено през призмата на общия баланс с Москва и на по-големите театри. Второ, България е едновременно част от „източната периферия“ и от „регионите, които трябва да се изградят“ – но не фигурира изрично като ключов партньор, за разлика от Полша, Балтика или големите държави в Централна Европа. Това поставя София в ситуация, в която сигурността ѝ ще зависи не само от член 5, но и от способността да се позиционира като „здрава нация“ – с по-високи разходи за отбрана, равнена по американската линия спрямо Русия и Китай, координация с Вашингтон по енергетиката и индустриалната политика. В противен случай България рискува да бъде възприемана като периферен, „колебаещ се“ член, за който няма да се поемат първостепенни политически рискове.

Допълнителен риск идва от заявената цел да се спре превръщането на НАТО в „перманентно разширяващ се алианс“ и да се сложи точка на логиката на „отворените врати“. Това де факто е едностранен опит САЩ да наложат край на разширяването – не само към Украйна и Грузия, но и към всяка бъдеща периферия. За единството на НАТО това е двусмислено послание. От една страна, спирането на разширяването може да успокои страни, които се страхуват от „разтегляне“ на алианса и поемане на нови рискове. От друга страна, то легитимира претенцията на Русия за „сфера на влияние“ в сивата зона около НАТО и ЕС и поставя държавите от бившия съветски блок, които още не са вътре, в положение на вечни буфери. Това подкопава духа на Вашингтонския договор като съюз на държави, избрали свободно своето място, и насочва алианса към по-циничен, „концертен“ модел, в който големите сили договарят „стабилност“, а малките се приспособяват.

В същото време стратегията съдържа и друг ключов пасаж, който подсилва тревогата за бъдещето на НАТО. В нея се казва, че „в дългосрочен план някои членове на НАТО ще станат с население, което е предимно неевропейско“, което „може да постави под съмнение дали тяхната лоялност към Съединените щати ще остане същата“. Това не е прогноза за приемане на нови неевропейски държави, а идеологическа критика към демографските промени в Европа. Така стратегията внушава, че европейските държави вече не са „същите“, каквито са били през 1949 г., и че това променя характера на НАТО. Това е аргумент за по-селективно прилагане на член 5 и за по-голяма американска свобода да преценява кога и как да се намесва.

В крайна сметка стратегията на Тръмп не е чист американски изолационизъм, а реставрация на класическа логика на силата: нации, а не институции; сделки, а не правила; интерес, а не универсални ценности. За войната в Украйна това означава натиск към бързо договаряне, а не към продължителна, скъпа война за пълно възстановяване на границите от 1991 г. За Русия – шанс да се върне към режим на „стратегическа стабилност“ с Америка, докато упражнява натиск върху периферията на Европа. За ЕС – по-малко „глобален хегемон, който плаща сметката“, и повече условен, транзакционен съюзник, който очаква от европейците да извадят портфейлите си и да подредят политиката си, ако искат американската защита да остане. А за България – суров сигнал, че епохата на автоматичните гаранции свършва и че „източната периферия“ ще трябва или да стане „здравият гръбнак“ на европейската отбрана, или да живее с нарастващото усещане, че бъдещето ѝ ще се договаря без нея.