Представяме ви откъс от „Дисекция на едно убийство“, Джо Мъри, издателство "Ера":
Пролог
Обвиняемата
Какво е справедливостта?
Това е въпросът, който си задавам отново и отново през последните осем дни.
Дали е безусловното следване на закона? Или е установяването на истинска справедливост, дори и това да означава леко отклонение от правилата? На повечето хора не им се налага да мислят за тези неща.
Бих ли се определила като бунтарка? Да, предполагам, че бих. Нарушител на правилата? Не.
Знам кои правила да манипулирам, без да ме хванат, но това винаги е било само в интерес на по-голямо добро. Да „продам“ тази идея на съдебните заседатели, обаче, е друго. Това, което трябва да видят, не е непременно „истината“, а онова, което изглежда справедливо. Мислите си, че тези неща са едно и също, нали? Но не са. Особено в този случай. От опит знам, че ако съдебните заседатели се обърнат да те погледнат, когато влизат в съдебната зала, за да съобщят своята присъда, ще бъдеш оправдан. А ако не го направят, ще те обявят за виновен.
Предполагам, че това е обяснимо. Човек не би искал да погледне в очите някого, когото в следващия момент ще изпрати в затвора.
Един убиец.
Изучавала съм ги всичките, седнали в ложата на съдебните заседатели от лявата ми страна. Седем мъже и пет жени. Заедно, дванайсет обикновени членове на обществото ще определят съдбата ми, след като са изслушали зловещите доказателства, които омърсиха въздуха на Съдебна зала 1 с нейните скърцащи пейки и стени без прозорци.
Това е съвременна съдебна зала, не като старите, които виждате по телевизията. Предполагам, че е била проектирана да създава усещането за простор, ако се съди по ненормално високите тавани и светлосивата ламперия, но в крайна сметка пак е стая, в която хората са принудени да плащат за греховете си под ярката светлина на флуоресцентните лампи.
Адвокатът на прокуратурата става, за да се обърне към съдебните заседатели със заключителната си реч. Той е един от онези агресивни адвокати – самоуверен и наперен, безочлив и арогантен. При кръстосания разпит ме държа на свидетелската банка цял ден, а поведението му беше на човек, който вече е спечелил. В главата му нямаше съмнение, че доказателствата, които беше представил пред съдебните заседатели, са достатъчно силни, за да ме осъдят. Стоеше облегнат на банката, сключил ръце, докато изстрелваше въпроси като картечница. Изкушението да забия на някого юмрук в лицето никога не е било по-силно. Обаче не можех да го направя. Не можех да покажа абсолютно никакви признаци на гняв, защото за обикновените хора, които наблюдаваха, проявата на агресия щеше да означава, че съм убийца.
Моята адвокатка е противоположност на адвоката на обвинението. Тя е тиха, но твърда, умна в тактиката си и хладнокръвна под напрежение. Приятна. Имам чувството, че съдебните заседатели я харесват. Надявам се наистина да е така.
– Дами и господа – започва адвокатът на обвинението със снизходителен тон и стиска банката за допълнителна тежест. – Вече чухте всички доказателства по този случай и е време да стигнете до присъдата си. Обвиняемата пред вас е обвинена в убийството на Антон Смайт, петдесет и шест годишен, съдия в Кралския съд. Твърди се, че в петък, 6 септември 2024, той е бил убит от обвиняемата, след като му е бил нанесен фатален удар в главата. И така – продължава той със зловещия тон, който използваше по време на целия този спектакъл, – този процес не премина без драма. Ще си спомните, че показанията на обвиняемата бяха меко казано „колоритни“.
Седя на подсъдимата скамейка и очите ми се стрелкат към съдебните заседатели. Мъжът на първия ред, който изглежда на възраст едва да може да гласува – нарекла съм го „младият Ханибал Лектър“ – повдига вежди по начин, който очевидно иска да видя. „Тъжната Сюзън“ – която изглежда сякаш всеки момент ще избухне в сълзи – поглежда към мен, за да види реакцията ми. Тя изглежда много притеснена. Знам как се чувстваш, скъпа. Не помръдвам и сантиметър – не че мога да ѝ се усмихна.
– Ако този процес ви е научил на нещо, дами и господа, то е, че не всичко е такова, каквото изглежда. Обаче, това, в което можете да сте сигурни, е, че на тази обвиняема не може да се вярва.
Короната отхвърля нелепата история, разказана от обвиняемата. Това е история на фантазьорка. История на лъжкиня. История на убийца. И ви призовавам, когато дойде моментът, да дадете присъда „виновна“.
Аз оставам мълчалива, докато той забива пироните още по-дълбоко в ковчега ми. Докато изброява доказателствата срещу мен, аз наблюдавам съдебните заседатели, които са се втренчили напрегнато в него. Очите на съдията оглеждат препълнената зала, всеки следващ ден беше по-пълна от предишния. Всички очакват да разберат – виновна или невинна?
В случаи като този съдебните заседатели не започват с презумпция за невинност, както би трябвало да е, а с презумпция за виновност. Доказателствата срещу мен са уличаващи, а планът винаги е бил да посеем мъничко семенце на съмнение в главите им, а след това да го поливаме и да го гледаме как расте.
Дванайсет съдебни заседатели. Дори и мнозинството да са против мен, единственото, което трябва да направим, е да посеем достатъчно съмнение в главите на поне трима от тях и няма да могат да ме осъдят. Такъв е планът.
Трима. Това е всичко.
Дали се е получило? Ще разбера съвсем скоро.
Официалният характер на всичко, преразгледано и преразказано в тази клинична обстановка, ме притеснява, докато седя затворена на подсъдимата скамейка в дъното на съдебната зала.
Докато адвокатът на обвинението очертава основните доказателства, сложили край на живота на Антон Смайт, – което доведе до моята гибел – картини от онази вечер преминават през главата ми като пулсираща светлина.
Виждам тялото му да лежи на пода – човек дори не би си помислил, че е на часове от смъртта, ако не беше струйката кръв, потекла от носа му.
Тогава разбрах, че всичко ще се промени. Че ще се озова тук.
В онази вечер очите ми огледаха стаята – „мястото на престъплението“ – като знаех, че всеки сантиметър от нея ще бъде изследван. Достатъчно дълго съм била в системата, за да знам, че това е затишие пред буря. Всичко, което правех от онази секунда нататък, щеше да бъде разглеждано под микроскоп. Следващия път, когато видех раните, те щяха да са на снимки, само че всичко щеше да изглежда по-ярко заради светкавицата на фотоапарата на полицейския фотограф. Неодушевени предмети ще получат имена като „оръжие на убийството“ и до тях ще има сложени линийки.
Мислех, че съм била толкова внимателна.
Провали ме телефонът.
Но какво ако всички доказателства сочат към теб, обаче всичко е по-сложно, отколкото изглежда? Трябва ли просто да приемем, че си или жертвата, или убиецът и няма нищо по средата?
Това не е истинска справедливост.
Обвинението може да разказва каквато си иска история, но аз знам какво се случи наистина. Не ме разбирайте погрешно – всичко излезе напълно извън контрол. Мразя себе си, като си помисля за лъжите, които съм изрекла, хората, които съм въвлякла, животите, които съм разрушила. Но доживотна присъда няма да е справедливост.
Убих го, да. Но вината не беше моя. Трябваше да го направя.
Изобщо нямах избор.
