Приятели, разделението в България продължава по всякакви възможни линии. Сега на ред е "Евровизия". Едно време разделение имаше само у линията на 76 в София – деляхме се на хора без билет и хора с билет. И на хора, които успяват да влязат още в първия рейс (това бяха обикновено по-мощните хора и ония по кинта и двайсе, дето чакат да направиш крачка към свободното място, мушват се между краката ти и под носа ти сядат на него). Ние стройните и високи, добре възпитани чакахме следващия автолус. Обаче, откакто няма социализъм, разделението вече тече на всякакви фронтове. И ето, дойде и евровизионният фронт.
Сега всички спорят бангаранга или чунга-чанга. Бих казала, че хората се делят на такива, които умеят да се радват на чуждото щастие – например, като минеш покрай чужда сватба и видиш пърхащите от щастие младоженци, да се усмихнеш неволно, и такива, дето, като чуят клаксоните на сватбената колона, промърморват като самоковска баба: „Еш па и онаа я водат с музика дома да мие чиниите“.
Също и на хора, които помнят, когато „хлябът беше 10 стотинки и колко хубаво беше“, и такива, които не помнят колко точно струваше, щото хляб всъщност нямаше.
А и на хора, които заклеймяваха гнилите капиталистически и буржоазни влияния върху социалистическата младеж, и забраняваха „Бийтълс“ или АС/DС, и такива, които тайно си записваха касетки с всякаква забранена музика. Тук е редно да отбележим, че тия, дето много внимаваха да не слушаме гнила музика, обикновено имаха пълен достъп до всичко гнило и западно, благодарение на специалното си партийно положение или това на някой близък роднина. По принцип най-яростните защитници на социализма днес са онези, които едно време ползваха елементарни облаги, докато другите нямахме дори тях. Тоест не е въпросът дали има банани в магазините, а дали има банани САМО ЗА ТЯХ. Личният банан те поставяше горе в йерархията и когато пазарът се напълни с банани, музикални студия, телевизионни канали и интернет, те изведнъж загубиха всичко. Станаха никой!
Преди на две ракии и най-интелигентният професор се представяше пред околните за барман – за да им се издигне в очите. Барман означаваше да имаш контакт с чужденци, който иначе се забраняваше на професорите и другата интелектуална сволоч, да имаш долари, марки, уиски... Обикновено барманите познаваха тираджии, а те познаваха продавачката в супера, която пък беше роднина с продавача на строителни материали и така по тая линия имаха и хляб, и свинска пържола, и последния албум на AC/DC, и тапети за ремонта... Във времената, когато хлябът е струвал 10 стотинки, а по-точно 34, парите не бяха от значение, по-млади мои приятели. Всички имаха пари, никой нямаше какво да си купи с тях. А не като сега, в гнилия капитализъм, в който на никой не би му хрумнало да ти се подмазва, защото си сервитьорка на Слънчака. И парите вечно не достигат, защото стоките, които можеш да си купиш с тях, са винаги повече от наличните евра.
За да идеш на международен конкурс в Москва, тогава се искаше освен талант, да имаш и брак със сина на някой от Политбюро, а ако си от Варна, а не от София, първо трябваше да посветиш цялата си амбиция, труд и ум на това как може да останеш в столицата. А сега? Всеки провинциалист с талант и хъс за успех може да се изстреля навсякъде по света и да те сложи в джоба си, ако си просто някой Муньо с малко качества и много мързел и ако близкото познанство с кръчмаря ти отваря широко вратата само към следващия клуб на анонимните алкохолици, а не към голямата сцена. Това, по-млади мои приятели, очевидно се преглъща много трудно. Затова не ги четете и слушайте разни бивши успели, които разказват колко хубаво е било едно време, защото в целия квартал само те са имали бонбонки тик-так. Или хляб от 10 стотинки, ама само за тях.
