Войната на Русия срещу Украйна постави партиите на европейско и на национално ниво пред трудно изпитание – да пренаредят приоритетите си бързо и без да загубят доверието на избирателите си.

Най-трудното в това пренареждане беше изборът на главен дневен ред – вътрешен или външен. Единството срещу руската агресия и солидарността с Украйна налагаха остри опоненти да „сглобяват“ споразумения за съвместно управление „със стиснат нос“ и за неудоволствие на голяма част от привържениците си.

Тези „сглобки“, както на български се наричат непопулярните коалиции, имаха политическа цена, която се изчисляваше в загуба на гласове на изборите. В България такива загуби претърпяха почти всички партии.

„Сглобката“ между ГЕРБ и ПП-ДБ с любезната подкрепа на оригиналното цяло ДПС беше пример за такъв компромис между политически противници (единият от които дори беше арестувал лидера на другия). Тази комбинация беше плод именно на приоритизиране на външния дневен ред пред вътрешния – на съюза на прозападните, „евроатлантически“ сили против подкрепящите Русия или поне склонни на компромис с нея.

Предишното редовно правителство с министър-председател Кирил Петков беше плод на друг дневен ред, първата точка от който беше вътрешна – борбата с корупцията, за чиито главни носители ПП-ДБ беше обявила следващите си партньори в управлението – ГЕРБ и СДС. Главният носител на този дневен ред беше президентът Румен Радев, олицетворението му беше вдигнатият на площада юмрук и бойният вик „Мутри вън!“

Той беше успял да обедини наглед несъвместими дотогава политически партньори като полуреформираните бивши комунисти от БСП, „харвардските“ либерали от ПП с тяхната „ляво-дясна“ програма и еклектичната „Демократична България“ (събрала от зелени до костовисти) и „Има такъв народ“ (балканска карикатура на италианското Движение „Пет звезди“).

Лозунгът „Мутри вън“ имитираше идеология. Горната смесена компания нямаше и не можеше да има такава. Общият ѝ знаменател беше да махне Бойко Борисов и Делян Пеевски и да даде цялата власт на Радев. И в значителна степен, макар и временно, тя успя. До момента, когато открито проруският дневен ред на скаралите си по-късно президент и БСП започна да тежи на „харвардската“ част от тази ранна „сглобка“. Тя беше не по-малко „сглобка“ от последващата я с ГЕРБ.

Сега да погледнем за малко в Европа, от която сме част, но понякога го забравяме.

Европейският съюз има своя отколешна „сглобка“, направена от идеологически несъвместими компоненти – дясноцентристката Европейска народна партия, лявоцентристките „Социалисти и демократи“, либералите и зелените. Главната цел на тази коалиция (думата не е мръсна в Европейския парламент) е да бъдат държани евроскептичните и антиевропейските партии далече от властта. Досега тази цел беше постигана успешно в продължение на десетилетия.

Но и европейската сглобка не е имунизирана срещу вътрешни кризи, също като българската. Дори в момента изживява такава криза. В сряда, 20 ноември, проевропейските партии в ЕП трябва да се споразумеят, за да одобрят шестимата заместници на председателката на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен.

Одобрението трябва да бъде плод на компромис, произтичащ именно от съгласие върху приоритетния дневен ред. Той може да бъде външен – ЕС да остане единен на фона на войните в Украйна и в Близкия изток и на задаващия се втори мандат на Доналд Тръмп като президент на САЩ, или вътрешен – Фон дер Лайен да бъде наказана за трудно смилаеми за традиционната левица и десница кандидати за нейни заместници, най-открояващи сред които са испанската социалистка Тереза Рибера и италианеца Рафаеле Фито, член на управляващата партия „Италиански братя“, определяна от левите, либералите и зелените като „крайнодясна“.

До последния момент позициите на ЕНП от една страна и на „Социалистите и демократите“, либералите и зелените от друга изглеждаха непримирими – главно заради твърдата опозиция на лидера на ЕНП Манфред Вебер против Рибера. Наблюдатели в Брюксел коментираха, че Вебер е неотстъпчив, защото му трябва подкрепата на голямата група на консервативната испанска Народна партия (НП), която държи непременно да отстрани Рибера по вътрешнополитически причини.

Според наблюдателите испанските консерватори искат да отбият обвиненията от своя управител на провинция Валенсия за многото жертви от катастрофалните наводнения там и да съсредоточат огъня върху Рибера, която е била министър на околната среда, преди да бъде номинирана за комисар от правителството на социалиста Педро Санчес. Вебер ще се бори да бъде преизбран за лидер на ЕНП на предстоящия ѝ конгрес във Валенсия по-късно тази година и не може да се лиши от гласовете на испанските си колеги.

Ляво либералните партньори на ЕНП обаче не могат да оставят безнаказано евентуално отстраняване на Рибера и обещават в замяна на него да „отстрелят“ Фито както и унгарския кандидат комисар Оливер Вархей, член на „патриотите“ в Европейския парламент, чийто патрон е евроскептичният унгарски премиер Виктор Орбан.

В отсъствието на компромис под въпрос е бъдещето на цялата комисия „Фон дер Лайен 2.0“, което би дестабилизирало ЕС, когато той се нуждае точно от обратното пред един все по-заплашителен Путин и неизвестностите през втория мандат на Тръмп.

„Имаме нужда от Комисия легитимирана отново колкото може по-бързо. Личните притеснения и политическите игри трябва да бъдат оставени настрана“, каза Петер Лизе, депутат от Християндемократическата партия в Германия, цитиран от Matinale européenne.

„ЕС не може да се хвърли в нестабилност с късогледо взаимно налагане на вето“, каза испански правителствен представител пред испанския El Diario. „За да се защити Европа отговорно е важно да имаме Комисия, която функционира и която не зависи от маневрите на Тръмп и на крайната десница“.

Италианският външен министър Антонио Таяни, зам.-председател на ЕНП, посъветва Вебер и лидерката на „Социалистите и демократите“, испанката Ираче Гарсия Перес, „да дадат много валиум (успокоително – б.а.) на някои от депутатите си“.

Интересен паралел между Европейския и българския парламент е, че и в двете институции левите и либералите (частично представени у нас в ПП-ДБ) поискаха „санитарен кордон“: у нас – около Пеевски, в ЕП – около крайната десница представена от Европейските консерватори и реформисти (ЕКР, чийто член е Фито), патриотите и антиевропейската „Европа на суверенните нации“ (където са представителите на „Възраждане“). Това беше искане подчертано произтичащо от вътрешния дневен ред.

„Кордонът“ беше цената, която левите, либералите и зелените поискаха от Фон дер Лайен цена, за да я одобрят като председателка на Комисията. Нейното европейско политическо семейство, ЕНП, обаче неколкократно скъса „кордона“, гласувайки заедно с крайната десница по различни въпроси. Фон дер Лайен не може да си позволи да се конфронтира с министър-председателката на Италия Джорджа Мелони, чиято партия е гръбнакът на ЕКР.

„Санитарните кордони“ са политическо оръжие със съмнителна стойност. Те могат да бъдат краткосрочно ефективни, но дългосрочните им последици показват, че с тях трябва да се внимава.

Със „санитарен кордон“ белгийските партии дълго изолираха републиканеца със сепаратистки уклон Барт де Вевер. Резултатът е, че националистическата му антиимигрантска партия „Нов фламандски алианс“ днес е най-голямата, той е кандидат за министър-председател и тези, които довчера го изолираха, днес са принудени да преговарят за „сглобка“ с него.

Със „санитарен кордон“ френските традиционни партии вляво и вдясно дълго време изолираха кандидатите на крайната десница в президентските и в парламентарните избори. Резултатът е, че традиционните партии вляво, вдясно и в центъра днес са почти анихилирани, крайната левица и крайната десница са водещите политически сили, президентът центрист Еманюел Макрон е отслабен политически, а крайнодясната лидерка Марин Льо Пен има съвсем реални шансове да заеме мястото му на изборите през 2027 г.

Слабите места на „санитарните кордони“ са много. Най-видимото от тях е, че те са маневра за заобикаляне на народния вот – малките, дори и да не се харесват, се съюзяват със стиснати носове, за да попречат на по-големия.

Другата слабост е, че такива съюзи често са от типа „орел, рак и щука“. Те стъпват върху компромиси, които ограничават амбицията им. Оттук не могат да произведат дългосрочна програма, да предприемат решителни и смели политики. Това са коалиции на най-малкия общ знаменател, които не предлагат решения, а кърпене на положението от днес за утре. Български примери за такава половинчатост са неуспешните промени на конституцията, недоправените реформи в правосъдието, блокираният напредък към еврозоната и парализираният План за възстановяване и устойчивост. Европейските примери включват недовършения банков съюз (все още без европейска схема за гарантиране на спестяванията), пакта за миграцията (от който вече държави членки търсят изключения) и хроничния недостиг на финансиране за иновации и отбрана поради несъгласия за инструментите на това финансиране. Резултатът е, че Европа прогресивно губи конкурентоспособност спрямо глобалните пазарни играчи - САЩ, Япония, Китай, Южна Корея - и е все по-беззащитна в лицето на безпрецедентни геополитически предизвикателства.

И третата им слабост е, че са коалиции „против“, а не коалиции „за“. Тяхната цел е преобладаващо деструктивна – да пречат, да предотвратяват, да блокират, да наказват. Малко е градивното, което могат да предложат.

По горните три причини такива „сглобки“ износват бързо участващите в тях партии и отчуждават избирателите, а в средносрочен и дългосрочен план облагодетелстват тези, срещу които са сглобени - често несистемни партии, както показват примерите с Белгия и Франция, но и с Европейския парламент.

Ако силата на крайната десница в Европа растеше, през последните 10-15 години, то е защото проевропейските партии ѝ противопоставиха именно такъв разнороден „санитарен кордон“ с априорно ограничени възможности. Заради него в най-тежките си кризи – на еврото, на миграцията, на войната в Украйна - Европа се движеше с възможните най-компромисни стъпки, правеше твърде малко и твърде късно, което отчуждаваше гражданите от нея и ги тласкаше в прегръдките на популистите.